Деветнадесетият век, наречен в науката още век на Дарвин, се характеризира със силен подем на човешката мисъл да ни разшири кръга на неговата деятелност и увеличи неговото могъщество. Освободеният от оковите на средновековния догматизъм човешки ум се отдаде с жар на изучаване природата с всичките нейни твари и в късо време се положиха основите на разните клонове и дисциплини от съвременните науки. Хиляди неуморни труженици плъзнаха по лицето на земята и я закръстосваха надлъж и нашир да я изучават: едни се спуснаха в морските дълбочини и извадиха наяве тайните на тяхното дъно; други насочиха телескопите си в безграничните простори на вселената и откриха, че животът се простира по всичките звезди и планети, а трети със спектралния анализ узнаха, че съставът и на най-отдалечената звезда е като тоя на нашата земя. С една реч, за човечеството настана нова ера, в която то почна да съзира осъществяването на тъй много мечтаната власт и сила над природата, които свободно цъфтящите науки и изкуства ще му дадат.
Основите, върху които се изградиха всичките научни и философски сгради, стана биологията, поради естеството на нейния предмет — изучаването проблема за живота. Биологията, обаче, преди да достигне до сегашното си положение премина през много фази на развитие, отърсвайки се повече и повече от тесните теологични схващания на средновековието за живота. Днес, според твърдението на последните нейни представители, биологията се е отърсила от всичките теологични, метафизични и др. влияния. Тя е станала почти напълно позитивна наука, занимаваща се не вече с причините и крайната цел на всичко живо, а с жизнените прояви на целия органически мир и със закономерността на явленията, които се наблюдават в него. След много и много търсения, учените дойдоха до откритието, че тайната на живота, началото на всичко, което виждаме създадено около нас и което ще съгради всичко и за в бъдеще, е клетката. Там, в недрата на една клетка, която, гледана с един силен микроскоп представлява една вселена, се крият всичките тайни на природата, а всичките отправления на тази клетка са само физически и химически процеси. И тъй, намерили своята опорна точка в клетката, учените катурнаха цялата вековна мъдрост, която човечеството беше наследило от много минали цивилизации. Те скоро изучиха човека и го обявиха за една „клетъчна държава", в която психическите прояви са само физико-химически процеси. Те доказаха, че съзнанието на човека може да се разложи на горепосочените процеси и то без остатък. Те изучиха още и всичките закони на природата и я обявиха за един грамаден, но мъртъв механизъм, за съществуването на който не е необходимо и съществуването на някакъв Творец. Много от първите водачи на освободената човешка мисъл, в увлечението си обявиха, че са хвърлили вече светлина върху тъмния корен не само на човешкото, но и на всяко друго битие, и че „колкото крачки прави науката напред, толкова прави Бог назад", защото Той никъде не е намерен по небесата и с най-силния телескоп. За човека пък като душа, понеже учените никъде не са я срещнали под своя скалпел, те я обявиха също за несъществуваща. Дати на велики събития почнаха да се записват в историята на всяка от новите науки: с триумф почнаха да се празнуват дните, в които се е „открило" някое ново растение, или животно, или пък когато се е изкопал из земята някой зъб или кост от скелета на животно, запълващо една от празнините на биологичната стълба между амебата и човека.
Отначало, учените виждаха потвърждението на този закон само в животинското царство, после в растителното, а сега вече се говори за живот и развитие и у кристалите.
С това биологията събори китайските стени, с които се отделяха различните царства едно от друго. Доказа се, че всемирният живот се е разлял на много вълни върху лицето на земята и че точна граница между „живо" и „мъртво" не може да се прокара. Нещо повече – дефиницията за мъртво се губи пред безбройните форми, в които животът кипи навсякъде.
Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем...
Тъй почна науката вчера и тъй свършва тя днес...
Да видим, обаче, какви са перспективите за близкото утре. Всичката светлина, която днешната наука хвърли върху въпросите за живота, човека, вселената и пр., за малцината, които истински знаят, е само начало. И тоя мрак е по-непроницаем от мрака на средновековието, защото никъде в историята не са отбелязани толкова човешки жертви и страдания за идеи и светлина, колкото в средните векове. А това беше затуй, защото през средните векове наред с царуващата католишка реакция, блестяха и велики умове, горяха и велики сърца. И тези велики умове и сърца даваха оная светлина и топлина на средновековните мъченици, която изгаряше у тях човешкото преди още те да идат на кладата. Защото, на клада и на кръст може да умре само свръхчовек.
Светлината на днешната наука е само начало заради това, защото днешните учени лишиха човека от най-ценното – Душата, божествената отломка. Приравниха го с животните и го накараха да се хвърли в безпределното време и пространство и там да търси онова, което го интересува и което всъщност той винаги е носил в себе си. Но след тая дълбоко материалистична нощ, за човешкия дух наново се разсипва зората на Вечната Светлина. И тя иде пак от оня източник, който е давал всичкия блясък на Индия и Египет, на Гърция и Рим. Тая светлина иде от Божествените Учители, които преди много милиони години са минали пътя, по който ние сега вървим. И те търпеливо направляват с могъщите сили на своя дух бавният напредък на всеки човек и на всеки народ. Под тяхното ръководство в учените днес наново се възвръща интересът към душата, защото те признаха истинността на древната мъдрост, че „човешката душа е ключ за разбиране на Вселената". Те почнаха даже да признават, че пътят към истинското познание почва със себепознанието. Че пътят към властта над природни стихии и над хора, почва с властта над себе си. Учените пак се връщат към миналото, а няма да е много, ако кажем, че един Бергсон възкресява идеализма на Платон, а Айнщайн – всичко онова, което са твърдели средновековните алхимици за материята и нейните превръщания...
Земята, като една от многото школи на живота, никога не е оставала без учители. Днес, обаче, тя има най-много такива от всеки път, защото на човечеството предстои да мине в по-горен клас на своето развитие. И всеки, който може да чуе техния глас и да разбере тяхното слово, ще добие светлината на истинското знание – ще стане нещо повече от човека.
